петък, 9 декември 2011 г.

Гневът като грация

 In the dust, на 2 Faced Dance Company; Великобритания



В праха,
гостуване на британската танцова формация
 2 Faced Dance Company



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Ако днес изявата и търсенето на изящество и елегантност изглежда най-малкото нелепо, тълкува се осъдително, буди едва сдържана ирония и дори нетърпимост, то гневът е успешна художествена, ракламна, а и политическа стратегия. Гневът и грацията създват дълбока вътрешна опозиция, дори когато гневът, в онзи късно античен смисъл, е проява на свобода и съчувствие, защита на уязвеното нравствено съвършенство. Изявата на британската танцова формация 2Faced Dance Company на сцената на Младежки театър, в рамките на проекта Световен театър в София, представен от Британски съвет, разглежда импулса на гнева като подтик за движение, като основа на силовия, атлетичен танц.

Трупа от осем млади мъже, чиито създател е хореографката Тамзин Фицджералд, представя три пиеси, обединени в общо название In the dust (В праха) с обединяващия символ на земната прах. Непрофесионална провинциална формация от Херефорд участва през 2004 на Единбургския фриндж фестивал, успехът я извежда на ново ниво. Днес 2Faced Dance Company провокира с дръзко смесване на културни нива и съчетаване на модерен балет с хип-хоп култура, брейк и фрий стаил от улични танци.




Първата пиеса Subterrania е по хореография на Том Дейл и музика на дръм DJ Shackleton. Визуализация на действителността на едно постапокалиптично общество. В полу здрач анонимни фигури си взаимодействат с агресия, телата натрупват пирамиди, които непрестанно рухват под тежестта на желаещите да достигнат върха. Дейл на практика се опитва да изгради една по-абстрактна кинетична текстура въз основата на брейка. Но въпреки отличната, дори впечатляваща, техническа виртуозност на танцьорите и широкия дипазон от енергични, атлетични и не рядко напълно акробатични движения, кинетичният език е доста еднообразен, тавталогичен, насочен към повърхностни ефекти, които не смогва да обобщи в цялостна по-дълбока идея. Силовите елементи групови заноски, сложни прескоци със засилка, гимнастически превъртания с висока амплитуда във въздуха и т. н. не са инкорпорирани в драматургическото отношение. Дори най-абстрактният танц се нуждае от ясна драматургическа линия – това не е разказ, а взаимодействие, движението е образна колизия, която преполага сугестивно сценично съприкосновение. Тук напротив въпреки естествените за брейка съревнования, уличният танц е преди всичко премерване на силите между двама или няколко противника, надцакване, по-висок и по-сложен залог в спираловидно надиграване и изискване за ясен победител, те са превърнати в хаотични случайни сола на фона на анонимна група, или общо стремително движение, една статична агресия, която не подсказва нито своя източник, нито обекта си, а увисва като екзистенциално умонастроение на младия гневен вечно разочарован, демотивиран и депресиран човек, но не знаещ и неосъзнаващ защо.

Втората пиеса Politicking oath на Фреди Опоку Айде и музикален колаж от скречове върху национални и олимписки химни и семплирани спортни лозунги на Алберто Бернал е забавна и доста по-любопитна, върпеки елементарно илюстративната си основа. Пластическата лексика цитира кинетичните шаблони на олимписките спортове, за да разобличи политическата и спортна суета като маски, прикриващи социалното неравенство и скрития гняв, успешно ретланслиран, трансформиран и канализиран, чрез спортните захласвания и хъса за нищо незначещи победи.



Най-интересна е работата на самата Фицджералд 7.0, вдъхновена от посещението й в Хаити година след земетресението. Всичко е прокрито с прах, чувството на безпомощност предизвиква експлозии от гняв и омраза, но гневът се оказва странен изблик на състрадание, на съчувствие, припомняне на емпатичната гъвкавост на духа, възобновяване на вътрешната грация на нравственото сетиво. Въздействащата музика на Алекс Барановски, включваща електронни шумове, пиано, оркестър с акценти върху щрайха, наситена с кинематографичен привкус (композиторът пише предимно за театър и филми) засилва емоционалната енергия. Тук силовият брейк денс е по-добре идейно уплътен. Заслепени от страданието, докато се движат тъмни силуети ръсят прах, всяко докосване олющва, износва, телата сякаш се разпадат в опустошения свят. Онова, което пробужда е гневното състрадение, незададени въпрос защо?! Светът е рухнал, обществото се е завърнало към атавистичното право на силния, властта е брутално налагане чрез тяло на тяло. И тук гневът се появява като спасение - лично и човешко, като последна защита срещу своеволието, акт на съчуствие към съдбата на другия. Движенческият текст е изпъстрен с красиви и зашеметителни ефекти - въртене на ръка, дръзки сокове с превъртане гръб в гръб, прескоци, построяване на телесни групи, рязка смяна на динамиките, преземяване на ръце, превъртания на торса, отласквания от земя. Стилът на Фицджералд внедрява в брейк шаблона мотиви от съвмения танц, дори контактна импровизация и танц от опора. Въпреки това усещането за самоцелност и необоснованост на формалните находки си остава. И този микроразказ завършва необосновано, не само не постига някакъв извод, но не смогва ясно да постави своето питане, да заяви и оголи проблема – с красотата и дълбочината на нелицемерното защо?!

Младежкият устрем и хъс, впечатляващата виртуозност на танцьорите от 2Faced Dance Company, подсказват широта на творческия ресурс. Пластиката на културния процес е такава - логичното взаимодействие между спонтаността на уличното майсторство до по-рафинираното и задълбочено сценично изкуство и мислене. Защото, ако действителността редополага и показва явленията на принципа и това - и това; и-и, то сцената винаги прави оценка, тя йерархизира, субординира и в последна сметка осъществява, онова което е най-свойствено за човешкото - дава оценка, открива и синтезира смисъл спрямо безгрижното, безотговорно и случайно изливащо се битие.


* Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 42 (2660), 09 декември 2011;

вторник, 6 декември 2011 г.

Бароково кафе

  The Woman Taking Cofee; Marin Leonard


или за изкуството да се пробужда
тялото и духа

Оркестър Les Ambassadeurs и Ина Кънчева
 във фестивала „Изкуството на Барока”



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Парадоксално, но тъкмо епохата на Барока открива кафето като културна мода. Дори Монтен възкликва: „Вълшебна напитка, която събужда тялото и духа!”. Музиката скоро откликва на новостта, предизвиквала горещи страсти. Благоуханните зърна вдъхновили самия Бах, да композира игривата „Кантата за кафето”. Петото издание на „Изкуството на Барока” включва и програма "Кафе Цимерман". Зад ефектното наименование, провокиращо любопитство, се крие и малко известен факт, около който се съставя стилен концерт, прозвучал в Национална опера. Като ръководител на Collegium Musicum, Бах през 1729 е задължен да изнася всяка седмица два концерта в прочутото кафене Цимерман в Лайпциг. Тук се състоят премиерите на знаменитите Концерт за цигулка, струнни и басо континуо в Ла минор, Втората сюита за флейта и струнни в си минор и Кантата за сопран, флейта и струнни Non sa che sia dolore ( "Tой не познава скръбта").

Дирижира Алексис Косенко (Франция)

Фестивалният оркестър Les Ambassadeurs, съставен от музиканти от България и Европа с диригент Алексис Косенко (Франция), изявил се и като флейст, с участие на сопраното Ина Кънчева, поднасят рядко музикално пиршество. Вечерта се откри с изящната увертюра на Телеман „La Putain” (Леконравната), в чиято музикална тъкан танцовото начало, прераства в емоционална и иронична звукова характеристика на салонното кокетство. Встъплението е стремително и бравурно, във втората част умереното темпо се редува с кратки пъргави интерлюдии. Още тук проличава ясната стиловата коректност, наложена от Косенко, която ще бъде характерна за всички произведения. Търсене на лекота, въздушност и изящност на звука, без преднамерана акцентираност или нарочна експресия.

Зефира Вълова - цигулка

Тази линия особено ярко се открои в изпълнението на Концерт за цигулка и струнни в Ла минор от Бах, където солистка е българката Зефира Вълова. Тя търси мекотата на тона, неговата изповедна и интимна топлота. Ако в първата част Вълова не преследва неизменно виртуозността, а дълбоко осмислената енергия, която е почти тревожна и на тласъци прелива от солиращ интрумент към акомпанимент и обратното, то във втората цигулката й постига онази специфично Бахова копнежност, онази особена съдечна изповедност и покоряваща искреност на молитвено откровение, на което е способна само човешката душа, обладана от страсти, разкаяние, жалост и любов.

Francois Boucher; Morning Coffee

Отличното взаимодействие между оркестър и солист сякаш се проверява тъкмо в тези звукови меандри, в красиво построените бавни акустични линии, във филигранното нюансиране на диалога между различните гласове. Третата светло безгрижна част е превърната в апотеоз на жизнерадостта. Усещането за вслушаност, диалогичност и деликатност се дължат най-вече на скромността на самите изпълнители и диригента и особеното им споделено разбиране за изключителното значение на чистото звуково движение - на пулсациите, преплитането на орнаметалните криви и контраста в тембрите, осмислящи бароковото усещане. След антракта Алексис Косенко се изявява и като майстор на бароковата флейта траверсо, отново в Бахово произведение – Втора сюита в Си минор. Изпълнението на популярни творби е коварно, защото предполагат лесни решения, ефектни и шаблонни тълкувания, наложени от реномирани имена. Косенко очевидно е музикант с характер и отлична интуиция. В интерпретацията му най-важен е диалогът между солиращ инструмент и оркестъра. Основа се на ясната и чувствена танцова темпоритмика, на вътрешната драматургия.


Виртуозността на флейтиста като че ли се разкрива не само от чистия, бляскав и ясен тон, от изкусните глисанди, но и в топия глас на таверсото, в изящните мелодични линии в бавните части с отлично овладян дъх и галеща нежност в сарабандата или пронизваща кристална светлина в полонеза. Като инструменталист Алексис е също толкова целенасочен и скромен като диригент, не търси самоволни ефекти, а напротив силата и стила на майсторството му се дължат на деликатността, на нюансирането и натъкването на специфичната дишаща,свободна и филигранна звучност.

Ина Кънчева - сопрано

Оставих за края приятната изненада от зрелостта и майсторството на сопраното Ина Кънчева. Натъжава фактът, че толкова рядко имаме възможност да наблюдаваме развитието на българските певци и съдим за достиженията и вкусовете им само по спорадични изяви. Кънчева, изявявала се на сцените в Щутгарт, Арена ди Верона, Хановер, Испания, Франция и САЩ, е изпънител с оформена физиономия. Впечатлява колко леко й се отдава този труден стил и до каква степен е овладяла богатството на вокалните си възможности. Младата певица притежава чист, гъвкав и обемен глас с красив тембър. Представи се с бляскавата, рядко изпълнявана ария на Венера от „Qui piegate, qui posate” из серенадата Il Diamante на Ян Дисмас Зеленка. В изключително виртуозната и изящна ария на чешкият композитор Кънчева разгръща кристалната яснота на своите височини и своя благороден вокален баланс. Гласът е еднакво подвижен както в средния и нисък регистър, така и в опиянителната серия каскади от високи тонове с пищни портаменти. Поразителната красота на музиката е постигната сякаш с непринудена лекота от този пластичен глас, способен на подкупваща деликатност и нежност. Същата самоувереност и стилова адекватност Кънчева демонстрира и в късно присъединената към безспорното Бахово наследство светска Кантата за сопран, флейта и струнни Non sa che sia dolore. Като бис изпълни голямата ария от Хенделовата опера „Алцина”. В емоционално наситената ария Ина е артистично най-свободна, глъсът е ту напълно отчаян, раздиран от покруса, вцепеняваща самота и отчаяние, ту просветлен от някаъв небесен копнеж...

Nicolas Lancret, A Lady in a Garden Taking Coffee with Some Children, c. 1742

Бароковото изкуство и в частност музиката подсказват нещо, за което днес сякаш губим сетивност – възторгът е себепознание и мигновено откровение за естеството на всемира – великолепно и трагично, подвижно, течащо и вечно изплъзващо се. Музиката не само е сложен емоционален език, а универсален език за интимното и безграничното. Подобни осмислени и защитени концертни провяви като тази подпомагат надеждата, че все още в същността на човека има място за свободата и истината на захласа.

Jan Troost; Scene in a Coffee Shop

петък, 2 декември 2011 г.

Малкото спасение на света

Hindi Zara; Concert in Sofia

Концерт на френско-мароканската певица
Инди Зара в София



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Светът изглежда полудял от алчоност, суета и жестокост, а музиката притежава все още трезв поглед към същността и помага за малките спасения, за крехките пътища към мъдростта. Изкуството на френско-мароканската певица Инди Зара, препълнила зала 3 на НДК, е далеч от рекламното пустословие, от ненужния блясък, някак скрмно и откровено заговаря за най-важното.


Способността на музиката да спасява духа, да вдъхва надежда и най-вече да указва какво е свобода и разум, срещу безумието на всяка власт и време, сякаш са в центъра на поезията и звуковите находки на младата едва 30 годишна мароканка, която живее в Париж, но пее освен на френски и английски и на родния берберски. В София представя първия си албум „Handmade” от 2010, получил наградата за дебют и за най-добър световен албум за 2011 от “Victoires de la Musique”.

Стилът на композициите на Инди Зара трудно може да бъде дефиниран еднозначно. Любопитно пресерещане от етно берберски, египетски и арабски мотиви с класически джаз, блус, соул, френски шансон и дори рок джаз. Дръзко музикално търсене на стилова и културна толерантост, плод на смалилия се глобален свят, на любопитно, удивително свободно и човеколюбиво въображение, което може да си представи съвсем неочаквана мелодична красота. Те са вдъхновени от шума на мароканските улици, от старинните напеви на майчиният й език амазинг,от арабските молитви, шансона и джаза на петдесетте. Някои от пиесите са крайно аскетични само от глас и китара, други разгръщат няколко мелодични линии с наситена пъстра акустична текстура.


Меланхолните, опалови настроения и изповедността, пленяват с чувствената си динамичност, а бавните протяжни напеви са колкото напоени със скръб, толкова и с някаква съблазнителна нега. Тук китарата не е акомпанимент, а по-скоро партньор, с който пеещият глас разговаря. Други композиции пък са изпълнени с гняв и протест с неудържима статична енергия, която избухва в солата на електронната китара, провокотивно единящи рок и арабски мелодии. Диалогичността, гласовете, които се срещат, звукът като емоционално откровение, звукът като мост - всичко това създава особената атмосфера на музиката на Инди.


Групата й е от пет души, съставена от класическа дръм джаз секция, бонгоси, маракаси, арабско барабанче, тамбурин, вокалистка, бас китара, китара, ту елекрическа, ту акустична, на която свири самата певица. За оригиналната акустична картина допринасят и специфичните гласове на традиционните марокански инструменти бендир bendir берберска мандолина и басовият жануа ganoua. Бендирът притежава крехък треперлив и мек звук, докато жануа създава звуци с особен много тъмен тембър.


Филигранността на вокалното майсторство на Зара, завладява най-вече със зрелостта и богатсвото от нюанси и пастелни тембри. Вокалният й стил продължава линията на жените в джаза на Били Холидей, Едит Пиаф, Ела Фицджералд. Вписва се съвремените търсения на Нора Джоунс и Мелъди Гардо с вкуса си към меко пастелно вокализиране, лишено от непрежение с наситена емоционалност. Характерната приглушеност, чудновати съноподобни състояния са създадени, чрез свойственото й полугласно звукоизвличане, линеарни провиквания и сподавени стонове, чрез нерядко сливане на глас и инструмент и тълкуване на вокала като инструмент, част от солиращия или ансамбъла, особено при спонтанните, чести импровизации. Най-често тя пее със затворени очи, но гласът сякаш непресанно се взира и рисува далечни хоризонти и загадъчни пейзажи.


Дълбока и неизповедима носталгия, копнеж по непостижимата далечина и безпределната шир лъхат от топлия смугъл глас, способен на мечтания, на меланхолна мекота, зовящ към състрадание, любов и милост. Концертът започва с невероятно прочувствената, тиха и изповедна Broken Ones, интровертната носталгична Oursoul, прелива в изпълнената с далечина Fascination, пленява с неочакваната остроумна, съчетала шансон и танго, вече много популярна Beautiful tango. Смелост, импровизаторска стихия и източна екзотика преобразяват така позната The man I love на Джордж и Айра Гершуин.


Танцовият ритъм на Ah Yawa и медитативната съсредоточеност на вокално-инструменталната пиеса Impro Orental са заменени от стремителните Imik Si Mik на берберски и динамичната Kiss and Thrills. Програмата завършва със свежо пъстроцветната и игрива пиеса Stand Up, с която се импровизира и дори се играе с публиката. Stand Up е емблематична с деликатността си, с полудетинската невиност, френска изтънченост, радостното очакване и ласкаво любопитство, което сговаря глас и ансамбъл, прелива от вокал в многозвучието на инструментите...


Макар и да се нуждаем болезнено от спасение, способни ли сме на от него?! Можем ли да спасим повече от миг наслада, от няколко детски спомени?! Музиката на Инди Зара залага всичко на малките спасения чрез музика, чрез магията на мелодиите, които в миг сближават непознати, разкриват най-интимното, помнят чувствата, споделят обичта и не само това споделят самия свят.

 

* Фотосите в материала са дело на автора Петър ПЛАМЕНОВ и са от концерта в София, Зала 3 НДК на 17. ноември. 2011;
* Статията е публикувана под заглавието "Спасение на света" във в-к КУЛТУРА, - Брой 41 (2659), 02 декември 2011;

понеделник, 21 ноември 2011 г.

Пластовете на света



Светлин Колев с нова експозиция
в Градска Художествена Галерия Пловдив


ПЕТЪР ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg



Тайната на образа сякаш се състои във факта, че носи в себе си една надежда. Надежда, че мигът не само не е загубен, но се е превърнал в свят, във всемир, където духът да разположи своите копнежи. Образът разкрива скритото във видимото и зад видимото като показва пластовете на света, не само  неговата направа, но и съзвучието на веществата, които го сътворяват. Сякаш тъкмо това се опитва да въплъти живопистта на младия художник Светлин Колев.

В Градска художествена галерия – Пловдив само след няколко дни ще се състои откриването на нова експозиция с живопис на Светлин Колев със скромното название *Живопис*. Колев е роден на 13 март 1979 год. в гр. Пловдив, но още на 9 годишна възраст получава награда от международен конкурс в Унгария за детска рисунка. През 1997 год. завършва СХУ” Цанко Лавренов” със специалност Живопис, а през 2005 год. завършва ПОИИ и Живопис в АМТИИ.



Екпспозицията включва около трийсет маслени платна с конкретни сюжети, интерпретиращи деликатно класическите жанрове на натюрморта и пезйжа както и редица актове и абстрактни композиции. Авторовата идея е изложбата да провокира зрителя да преоткрие красотата на детайла, на незабележимото - както е в сцената с риби на масата, да види неочаквано естетическо преживяване в наглед обичайното, традиционното и ежедневното.


Неочакваният ракурс ще помогне на зрителя възможност да преосмисли своето отношение към заобикалящия го свят. Абстрактните платна експлицират цвета като същностен за живописното търсене. 

Картините на Светлин Колев като че ли са в двете крайности или по-скоро класически и близки до реалистичната стилистика или странни съчетания между реализъм и абстрактен експресионизъм и чиста фигурална абстракция. Характерен момент е, че платната на Колев винаги притежават особено специфичен колорит с ярки наситени и плътни цветове.


Свойствена е стремително мъжествената и решителна художествена техника на автора, която представлява пастьозно натрупване, чрез смели, бързи и огрубени махове на четката, постигащи неочаквано смесване и наслагване съпросветване на багрите в пластовете боя върху повърхността на платното. Тази техника придава дактилна сетивност и е невъзможно да бъде възпроизведена без дирекната жестика на четката и шпаклата, разчитащи на свойствените текстури и следи от техническите средства и мануалните пулсации.


2003-2004 - Участия в общи изложби в ДПХ Пловдив.
2004-2005 - Участия в общи изложби в "Червеното Пони" Пловдив.
2007 - Съвместна изложба с Кирил Иванов в "Бовиел" Пловдив.
2008 - Съвместна изложба с Милен Сиромашки в "Балабанова Къща" Пловдив.
2008 - Участие в обща изложба - представяне на гр.Пловдив в Брюксел.
2009 - Съвместна изложба с Д. Шопов, Д. Шатровски, И. Гърдева, Й. Димитров, К. Иванов, В. Димчев, В. Янкова в ГХГ Пловдив.
2009 - Съвместна изложба с Александра Габровска и Димитър Чонов в гр.Пещера.
2010 - Съвместна изложба с Жоана Танасеску в клуб "Мароко" Пловдив.

Член на Дружеството на Пловдивските Художници от 2009 г.



сряда, 2 ноември 2011 г.

Безбрежната светлина на емоционалната невинност


 За пейзажите на Огнян Георгиев и изложбата му
"Преоткрити брегове"



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

В живописните платна на Огнян Георгиев лятото се превръща във вечност. Новата му експозиция в галерия Арт Маркони разкрива един безгрижен, пленителен и красив слънчев крайморски свят. Художникът избира да онаслови изложбата си "Преоткрити брегове", за да подскаже тъканта деликатност на живописното търсене, което очуднява познатото и го разкрива по нов и неповторим начин, защото съхранява уникалния аромат и емоция на красивия миг.



В експозицията преобладават морските пейзажи, а авторът за пореден път показва, че търси близостта с природата и не пропуска да въплъти всяко състояние от нейния сезонен ритъм. Общуването с природата е носталгично, но и изпълващо с надежда. Темите на Георгиев са свързани с морския хоризонт, бреговете, лодките и непристъпните скали. За окото на твореца всеки сезон се отразява по различен начин върху безкрайността на морето и именно тази многоликост е основният източник на вдъхновение.


Диви пусти плажове, устремени към брега пъстроцветни склонове, пенести, гневни разбиващи се вълни, почти нереални розовеещи от залеза пясъчни лагуни ... Откровението на красота говори за безкрайността на душата, способна да откликне на всеки трепет, промяна, защото светът вън и този вътре също са в хармония. Пейзажът е копнежен жанр на споделеност, на необходимостта възторгът от нежно обгръщащата като майка природа, да бъде съхранен.



Въпреки, че стилът на Огнян Георгиев коренспондира с класическия реализъм, съчетаващ импресионистичната чувствителност към цветови нюанс, неговото изкуство е по-скоро поетично и изпълнено с намека на символни обобщения близки до лирическия алегоризъм.

Пейзажът сваля границата между вътрешно и външно, показва дома - екстериора на човешкия живот и като интимно духовно състояние, дълбоко лично преживяване. Жанровата парадоксалност прави от пейзажа деликатно изкуство за безкрайно богатите емоцонални обертонове на нашата сетивност.




Да бъдеш пейзажист във време на постабстрактната живопис и на видеоарта не е проява на краен консерватизъм, а по-скоро желание за разкриване на забравеното естетво на емоционалната невинност, с която всеки човек идва на света и която всеки път отеква при досега с природното съвършенство.



Огнян Георгиев е роден 6.12.1962 г / Никулден/ в гр. Варна макар и да не е завършил художествено училище се изявява като професионален художник вече няколко десетилетия. Експозицията може да бъде видяна във Варненската галерия Арт Маркони до 15 ноември (вторник).





събота, 29 октомври 2011 г.

Прозрачното движение



Sofia Dance Week 2011


Четвърто издание на фестивал за съвременен танц Sofia Dance Week 2011 (26.09 1.10), организиран от списание1, състояло се в Зала 1 НДК, Софийска опера, Сълза и смях, Музикален и Младежки театър



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Движението открива тялото в истината отвъд тялото. В танца тялото става прозрачно, знак, през който се чете голямата история на съществуването, едно нескрито от привидности откровение чрез движение. Може би това определя смисъла на фестивалните срещи, които натрупват и сблъскват търсения, визии, характери, идеи, безпокойства, стилове, сръчности и вкусове, за да избликне една нова яснота за настоящето, за ситуацията на днешния човек, да се открие нова прозрачност.

Sofia Dance Week 2011, макар и вече утвърден форум с призната културна значимост още по-съществена, защото компенсира многогодишен вакуум, в настоящето си издание бе твърде колеблив като цялостно внушение. Значимостта носи отговорност и напомня, че сега се формира публика и се задават вкусови тенденции. Ето защо селекцията от шест заглавия изненадва не толкова с натрапващата се диспропорция в нивата на поканените трупи, колкото с общата аморфност на представянето, липсата на ясна визия за облика на фестивала, за спецификата на изданието му, за генерална художествена линия. В световен мащаб тенденциите са не само многобройни и хетерогенни, но и предполагат безчет подходи към танцовото. Безидейността на изданието създава усещане за лутане между различните посоки в съвременния танц и за угодничество пред вкуса на по-широката публика, което неминуемо води до спад на качеството, аморфност и безликост. Може би не е излишно да се напомни, че един фестивал може да си позволи стилова, но не и идейна разнопосочност. От друга страна в публиката все още чисто естетическото любопитство, гладът за нови арт ракурси, често се преплита и обърква с желанието за сензация и пикантни зрелища и фестивалът някак се съобразява с колорита на локалната енергия.


Какви са тенденциите, които се долавят чрез представените шест спектакъла?! Танцът и движението се мислят вече не само интимно като акт на себепознание и комуникативно действие, но и мащабно отвъд тялото - мета-персонално и имперсонално. Веднъж по посока на транс хуманното движение на машината или на виртуалната кинетика и биомеханичното, анималистичния импулс като механизъм на самата природата, и втори път в мащаба на долавяне-предаване-ретранслиране на космичната всепулсация, на движението разгръщане на вселенския импулс-всеистория. Хореографията от опора-земя и контактната импровизация продължават да са двете основни насоки на търсенията. Все още са възможни пластически изненади, стига да се преодолеят шаблоните в самия съвременен танц и движението да се изведе до метафорично ниво, чрез промяна на контекста. Тенденцията към фрагментарност, колаж и монтажност, (съвременния танц трудно създава мащабни хореографски платна) израз на резигнираното, лично, субективно и самотно модерно съществуване все по-настойчиво се конкурира с желанието за нови големи обобщения, мислене с размах и съзерцаване на битийната взаимосвързаност, която замества сюжетния разказвателен класически танц, както и чистия формален или психологически танц с нова абстрактно метафорична лексика. Връзката между музика и танц е ранима и превратна – танцът се завръща към драматургията на звука, но търси нови средства електронни и оригинални партитури. Често се танцува на шумове, пулсации – оголва се ритъма. Огледалната взаимност образ-музика-звук сега е стилистичен ефект, а не цел. Пространството се разрешава сценографски, чрез светлина, която се тълкува психологически, емоционално и драматургично. Костюмът е близо до ежедневното и тялото, а голотата (общ топос на човешкото) е драматургично силен акцент, конотация в аранжимента на кинетичното и сценично поведение и все по-далеч от ексхибиционизма и евтината сензация.


В свят, където се отказва да се строят ценностни субординации, а се редополага по принципа на наниз, изкуството на танца продължава да бъде алтернатива – физическа, психическа, но най-вече емоционална – както на безстрастието на пазара, така и на на парираната чувствителност на алиенирания консуматор. Смисълът на културните явления кристализира в способността им да бъдат връзка и взаимодействие. Контрапункт веднъж на грубата буквалност на сетивното, на преклонението пред капитала като единствен остойностител и оценител и втори път на лесната еднозначност на утилитарното мислене и нарцистичния грях на печалбата като основание за съществуване. Тялото с цялата си материалност е синергетично множество, което в акта на танца е повече от тежестта и тъканта. То е движение, но движение постигнато чрез желанието на духа. Движението в танца, единящо време и пространство, дух и материя, въ-плъщава идеята за света като пре-живяване, като о-съществяване на един иначе невъзможен смисъл.

A.S.A., България, хореография на Живко Желязков

Фестивалът се откри със A.S.A., първата копродукция на списание 1 и танцова компания “Дерида денс”. Абревиатурата идва от Average Speed of Answer (средна скорост на отговор) по идея и хореография на Живко Желязков с участието международни и български танцьори, избрани след кастинги в Будапеща, Каунас (Литва) и София. Да, танцьорите от чужбина наистина носят друг привкус, техническа прецизност и цвят, но A. S. A. , заявен като „пътешествие, преминаващо през различни области от живота, разказ за предизвикателствата на прехода от индустриалното към информационното общество”, е по-скоро младежки опит, отколкото спектакъл, заслужаващ фестивална сцена. Хореографският език се колебае между шаблоните на физическия театър и телесната лексиката на земя. Предвидимостта на „драматургията” и несговорената виртуално-визуална среда на Александър Петров и живото изпълнение бързо дотягат.


Сцената е гола, екран и под, отпред четири врати – които неминуемо ще се отворят, неминуемо ще зеят. Пластическата инвенция е далеч от оригиналното в нея ясно се четат цитати от тук и там, но късовете, дори не сработват в общия механизъм на сценичното зрелище, а стоят като механичен сбор. Звуковата среда на Климент Дичев от електронни пулсации също не смогва да уплътни внушенията или да предложи стилова или емоционална рамка. Усещането за упражнение се засилва и от неизравнеността на самите изпълнители някои с отлична техника и добро сценично присъствие, други сякаш още незавършили школници.

Асен Наков в „Тъй рече Заратустра” на Мила Искренова

Съвсем различно е внушението на другото българско присъствие „Тъй рече Заратустра” по Щраус и Ницше на Мила Искренова с балет Арабеск. Тук тревожните въпроси на днешния ден търсят своето екзистенциално разрешение чрез откровението на вътрешния нонконформизъм, който предполага будност както на нравственото, така и на естетическото сетиво. Хореографските търсения на Искренова се стремят към ярки визуални метафори и прекрачват от абстрактния танц в танц-театъра. Актуалният поврат на днешния ден между културата на словото, на писмеността и културата на образа и зрелището, тук са разкрити в аспекта на личния избор, на непрестанната жажда и търсене на нещо повече зад неделикатната острота на натрапената видимост. „Тъй рече Заратустра” е повратна творба за езика на Искренова, творба равносметка и очертава нова любопитна линия в творческата й мисъл.

BIG MOUTH (Израел),
 хореография и изпълнение на Нив Зайнфелд, Орен Лаор и Керен Леви


Неразбираемо в селекцията е присъствието на спектакъла от Израел BIG MOUTH (Голямата уста), хореография и изпълнение на Нив Зайнфелд, Орен Лаор и Керен Леви. Чистият танц тук остъпва на социално ангажираното изкуство, което цели не сложно художествено откритие и пластическа неповторимост, а ясно различима политическа прокламация. Спектакълът за по-малко от час разказва как политическото безумие, въздействащо върху тялото и личността като унифицираща строева дисциплина (звуково илюстрирана с бодра руска катюша), поражда жестоки конфликти и непреодолимо страдание – онагледено от танцьорката Орен, която излиза на аванса и застива в ням крясък, подобно на изобразения от Мунк, който разчеква до безумие устата й, докто звучи някаква масово естерадна мелодия. Безспорно това е кулминацията и тя няма как да не е емоционалано експресивна.



Безумието е преодолимо единствено чрез търсенето на чисто човешка близост и подкрепа. Ако преди вика има само не дотам чисто маршируване по сцената, създадено от устремно ходене и престрояване със завъртане, то след него взаимоността пластически е разрешена като контактна импровизация с някои любопитни преходи и заноски, напомнящи ренесансовия мотив за свалянето от кръста и полагането в гроба. 

 
Тримата обаче са далеч от добрата танцова техника и движенията са видимо нечити и осъществени с големи усилия. Идейният заряд на спектакъла, осъществен по този начин, изглежда по-скоро сухо декларативен, отколкото дълбоко откоровена изповед болезен вопъл за човешката ненавист, нелепа жестокост и необходимостта от подкрепа и обич.

ELEKTRO KIF (Франция), хореография Бланка Ли

Закриването бе задявка с лекия и весел вкус на младежката аудитория, сценичен комплимент към градската субкултура с ELEKTRO KIF (Франция), по хореография на небезизвестната испанка Бланка Ли и музика на Тао Гутиерес. Безгрижно заиграване с уличната култура. В един клас само от момчета бели и черни покрай учебната скука, досадните уроци, младежите си устройват танцови съревнования, които изявяват характера и темперамента им и разведряват учебния процес. В пластическия език са вплетени елементи от хип-хоп и техно танците. Въпреки артистичния заряд и свежестта движенческите открития са малко, а тавталогиите очевидни. Отсъства рефлексивна и стилова дистанция от натурата. По време на спекътъла не се скучае, защото всички изпълнители са млади, артистични и нахъсени да изявят възможно най-добре себе си.

Въпреки че подобни форми имат своето сценично пространство и публика, едва ли могат да заслужат селекция във фестивал, претендиращ да онагледява чрез най-добрите примери търсенията в съвременния танц. Още повече, че наиво натуралистичния подход на Бланка Ли, предполага не само открита масовост, но и лесна смилаемост със смущаваща шаблонност, която по-скоро прикрива под лустрото на забавата, отколкокото да показва причините за възникването и функционирането на ърбан субкултурата.






А тя е по-скоро форма на несъгласие, търсене на алтернатива в един свят на безалтернативни, вън от корпоративния капитал, форми на съществуване и зов за промяна на социалното статукво, отколкото нехайни момчешки перчения.

BACK, Otra Danza, Испания, хореография Асун Ноалес


BACK (Назад) на трупата Otra Danza, Испания е спектакъл за себеоткриването и нарцистичните самозаблуди. Любопитен, не само защото поставя оригинален въпрос и намира негово сценично разрешение, а и защото притежава удивително хомогенен сценичен език. Сценографското решение на Луис Креспо – огледален под и дъно наподобяващо воден поток, кулисните прожектори се виждат – пространството на живота е сцена, място за спектакъл, ориганално допълва общото лирическо художествено внушение на хореографа Асун Ноалес и изящната музиклна партитура на Зоуи Кийтинг, съчетаваща акустично виолончело и елекронни звуци напомнящи пулс, ритъм на капки или присъкърцването на детска люлка.

 
Спектакълът е по-скоро в традицията и естетиката на контактната импровизация, но художественият ефект се дължи не толкова на иновативност, колкото на драматургична завършеност и вътрешна оправданост на серията от сола, дуети, терцети и групи. Едно голо тяло лежи в ембрионална поза, конвулсии го изтръгват от утехата. Разбити над него се реят парчета огледала, които кръжат в ръцете на неведоми здрачни силуети. Обгърнато от сенки и страх докато опознава света, тялото е незащитено, изложено на свирепите вторачени погледи отвън, то се гърчи в самота и крехкост.

 
Отраженията са болезнени, защото разобличават греха на самозаблудата, на самовлюбеността и самотата. Изведнъж животът и светът започват, с безбройните му истории, на фона на един неспирен поток, безшумен, създаден само от светлина, на любов, омраза, предателство, подкрепа, вражда и приятелства, на срещи и раздели. Безброй малки истории, които са част от една огромна и неясна в основанията си космическа драматургия, но зависеща от тези дребни колелца, от тези атоми живот-хора. Контактната импровицация тук постига един оригинален ефект – тя не онагледява личностното взаимодействие, а самия поток на битието, който прелива от тяло в тяло.



Движението започва в едного, прелива в друг, за да завърши в трети – неговият смисъл е целият преход, линията му е осъществена от всички тела по пътя на прилива и отлива му. Затова и движенческият език е изграден от Ноалес като пулсации и именно техните събития и трансформации са истинския протагонист в спектакъла. Кинетичният трепет е надпесонален, неоличностен съдбовен, а личността просто съучаства във всемирния битиен вихър. Сякаш всемирът твори безбройните съдби на човеците, за да може сам да погледне към себе си, сам да се осъзнае и да разкрие тайната на собственото си разпростиране.


Финалът e хитроумен – парчетата се събират в огледало, минавайки край него жена хвърля небрежен поглед към отражението и харесва какво вижда там... Историята, започнала с конвулсивното раждане на гордия мъж, завършва при раждащото лоно на жената. Историята започва на ново, защото светът, а и самият всемир са заразени с любопитсвото на погледа, с похотта на гледането и в последна сметка със суетата, пропила самото съществуване. Тъй като всяка саморефлексия е колкото болезнен акт на очуждаване от себе си, на саморазобличение, толкова и акт на съблазън, сладостно самооблъщение и греховно харесване.

SIDEWAYS RAIN (Швейцария) на Compagnie Alias, хореография Гулиерме Ботело


Истиснкото откритие на фестивала, попадение точно в десетката, е спектакълът от Швейцария SIDEWAYS RAIN (Дъжд отстрани) на Compagnie Alias, хореография на бразилеца Гулиерме Ботело. Спектакълът се нарежда сред най-необичайните, оригинални и изящни творения на съвременната хореографска мисъл. Движенчесикият език е минималистичен, пределно семпъл и зареден с огромна креативна и сугестивна мощ. Изчистеността и психологическата проникновеност предизвикват колкото възхита, толкова и изумление. Новаторството на Ботело е в независимостта от схемите и шаблоните на съвременниия танц, които той леко преобръща и подчинява на своята силна творческа воля. Връща се към изначалната мощ на танца, към неговите най-силни и големи теми времето и човека, любовта, смъртта, очакването, движението, страха и жаждата на копнежа.



SIDEWAYS RAIN е колкото космогоничен разказ за възникването на мирозданието и човека, толкова и интимно свидетелство за вътрешната история на всеки човек, за дълбоката съзвучност между началата, един глобален поглед, чрез естетиката на движението, към вечната трансформация на всемира, който протича през безбройната неповторимост на съществата, възвръща се, преобразява се, припламва, угасва, а тайната на протичането надвишава всичко. Петнадесет танцьори прекосяват от ляво на дясно тъмното сценично пространство отново и отново. В началото в отвъд човешко, анимало подобно движение пълзят, плъзгат се, сетне се изправят постепенно, крачат много бавно, вървят спокойно, забързват се, бягат, падат, преобръщат се, търкалят се, въргалят се, стават, тичат с гръб напред, замръзват за момент, вглеждат се в небето, обръщат глава назад, и започват пак и пак, принудени от някаква воля вън от себе си си, воля подчиняваща не само телата, но и пространството, битието. Вървят, подтиквани от един необясним устрем към движение.



От непрестанното ритмично повторение на фигурите и от равномерното ускоряване на темпото, добиващо мантрична експресия, възниква една поразителна в простотата и дълбочината си хореография. Визуалната сугестивност се слива с психологическата откровеност на асоцииациите, движението се превръща в стихиен, увличащ поток. Движението се прераснало във визуална и физическа метафора откровение за живота, за времето, за принудата в телесното съществуване, за неумолимата развръзка на всяко пътуване, което е движение в една посока. Спектакълът разобличава и оголва стихийната истината за времето, принудата, която то представлява – космическа съдбовна принуда, сила, нетърпяща възражение и неутрализиране. Историята започнала от изправянето включва в себе си не само животинската жестокост и страст, но и способността да се мечтае, да се съзерцава, носталгията, нежността, търсенето на другия, но в последна сметка е онагледяване на неизличимата и неизчепаема самота на прекосяването на битието, което не само среща и сблъсква, но и разделя и откъсва.






Техниката на тацьорите е забележителна, чистота на изпълнението впечатлява с педантично спазените темпа и нюансирането на кинетичните идеи. Темперамента на отделните изпълнители лесно проличава в детайлите, но хипнотичната енергия на изпълнението се дължи на концентрацията и вниманието към пулсациите и отделните истории в тъканта на всеобщия движенчески поток. Удивлението се засилва още повече, защото Ботело е новатор от шаблония танц с опора земя, прави изненадваши пластически открития, пълзения, движения на бедра, приплъзвания с прехвърляне на тежеста от едната половина към другата, от торса към седалището и т. н. От друга страна удивлява и способността му да развива в единен мащабен кинетичен концепт ежедневни и семпли движения, който да насища с непредполаган смисъл, да ги откъсва от обичайната им и досадно позната функция и да екстраполира топлата им разпознаваемост в един очуднен космически мащаб.



Звуковата среда на Murcof (Фернандо Корона) е създадено от съсеци, пулсации и електронно синетензирани звуци, напомнящи ту въртене и пукане на грамофонна плоча, ту безличното пиукане на машина, ту статично натрупаната енергия на тишина или някакви отвъд човешки пространно безгранични звуци. Този фон с неговото настъпващо вибрато тревожи, успокоява, отвежда в безграничността и подпомага удивителното въздействие на спектакъла. Финалът е разтърсващ - всички се затичват с неудържим ритъм, тичат свободни и сякаш щастливи или свободни след цялата серия рухвания и възмогвания.




Тогава се вижда една нишка която пронизва като пажина сцената, следва втора, трета, четвърта, всяко тяло оставя по една нишка, нишките се множат и множат, превръщат се в редове, фигурите напомнят нотен запис, едно тяло се оказва голо, после второ и трето, четвърто. Най-сетне всички са оплетени в тези нишки, тичат през тази прозрачна, но и осезаема тъкан, оплетени в безброй връзки, мрежа от истории, линии на хоризонт- голи, крехки, победили, победени във времето, отвъд него във вечността на копнежа, смъртни и безсмъртни, защото са оставили следа, нишка...



Дълбочината и писхологическата наситеност на метафорите на Ботело, сякаш извеждат танцовото изкуство на ново ниво, възвръщат изгубения му ореол – то е говор, не само за несмогнатото са бъде изразено от думите, а досег до онази част от човешкото, постижима само така в екстатичното откровение на дюнамиса, като динамичното прозрение за участа ни. Откровен говор за голямото, голямото разпознато през малкото, през неочевидната очевидност, в прозрачността на тялото, прозрачност, постигната в стремителния устрем на движението-време.




* Материалът е публикуван във в-к КУЛТУРА - Брой 36 (2654), 28 октомври 2011

* Фотосите в статията са дело на автора Петър Пламенов, без тези за спектакъла А. S. A.